ПРЕЕКЛАМПСИЯ и ХЕЛП синдром

Но никога не помислих какво може да се случи. Никога не помислих, че може животът ми да бъде преобърнат, не помислих, че може всичко да се случи по различен начин и то много бързо. Без подготовка, без време за нормалните притеснения и...

 

Един ден! И всичко е различно.

 

В 33 г.с. към 1 през нощта се събуждам. Пронизващи болки високо в корема ме карат да събудя доктора си посред нощ. Отивам в болницата, но това не бе просто преглед. Веднага бях хоспитализирана с обяснението, че това са предродилни контракции. Включиха ми системи, но и това не помогна. Дори не са контракции.

И не помня много. Сякаш не се е случило с мен.

Странна суматоха. Доктори влизат и излизат от стаята. Инвалидна количка. Усмихвам се на бъдещия татко

и му казвам: „Всичо ще бъде наред!“. Болката предизвиква страх, неинформираността предизвиква паника.

Какво се случва с мен? Какво се случва с бебето? Къде ме водят?

 

Но отговори няма...

 

Долавям разговори на докторите: „Няма време, вадете бебето, трябва да спасим майката“.

Не мога да говоря, не мога да се противя, защото това тяло вече не е мое. Само чувам. Нищо друго. И се моля...

Моля се за себе си и бебето. 40 часа. 40 часа в операционна зала и интензивно отделение. Без подобрение. Ужасени доктори, защото нямат нужната апаратура да спясят живота ми. Ехоо, аз имам застраховка. Да, но няма болница, която да ме приеме. Всички бягат от отговорност, отказват да рискуват, приемайки пациент в това състояние. Кой ли иска да се бори за животът на 24 годишно момиче?

Скенер. Интубирана. Плазма, кръв!

„Нужна ни е още кръв!“

Къде ме водите?

Усещам тялото си по средата на стая.

 

Кома!

 

Отново чувам гласове на доктори: „Подайте ми нещо. Бързо. Не мога да спра кръвта. Натискайте. Дръжте й ръката“. Започвам да си мисля: „Защо ръката ми?“ Следващите спомени са страх, страх но без болка. И тази бяла светлина, толкова ярка...

 

Тишина, мир, спокойствие, лекота...

Молех се наум: „Господи, прибери ме. Нямам сили да се боря. Нямам.“ Нечий глас ми разказва как се бори бебето. Помня странен разговор със себе: "Ти си силна. Трябва. Имаш бебе. Ти си майка. Кой ще се грижи за детето? Нима няма да се бориш, за да чуеш думата "мамо". Бори се, защото той се бори заради теб". И тогава силата дойде. Осъзнах, че това е моята борба, а победата зависи само от мен. От мен зависи дали ще мога да се грижа за своето бебе. Чувам гласът на съпруга ми и усещам ръката му. Толкова е успокояващо. Не мога да направя нищо, не мога да го стисна, не мога да му кажа, че съм силна, не мога. Но вярвам, че той го усеща.

Бииип, биииип... Апаратът пищи и не спира. Аз съм силна.

Следващият ми ясен спомен е гласът на доктор: „Ти си моята гордост, дишай, дишай“.

 

Майка ли съм? Къде съм? Къде е бебто ми? Какво се случва?

 

„Здравей, чуваш ли ме? Знаеш ли къде си? Кажи нещо.“, но не мога, просто не мога. Разни лекари се суетяха напред - назад и ме оглеждаха сякаш съм призрак, говориха ми странни работи, които изобщо не разбирах; дори недоумявах къде съм и какво се е случило. Тогава ми светна онази червена светлинка със спомени и сънища. Изпаднах в паника гледах си корема, а там определено го нямаше моето бебе; но нямах бебе и до себе си. Ако до този момент виждах светлини сега всички те изгаснаха, изчезнаха. Беше ме страх да попитам

какво се случва. Докторите ми казаха, че имам бебе, но сме в различни болници заради физическото състояние на двамата. На 29 – тия ден след раждането си успях да стъпя сама на крака и ме заведоха да видя Владислав.

За пръв път го видях. Стоях тайно в един коридор и чаках, чаках. Беше мрачно, тягостно и тези мръсни прозорци пред мен... Екот на колела се разнесе по коридора. Сърцето ми подскачаше. Шума спря, сърцето ми спря, мозъка ми блокира. Изпълних се с всичката радост и болка на света. Океан от сълзи се надигаше към очите ми, преглъщах сълзите преди да са ме удавили и се усмихвах, както никога до сега. Това обърна целия ми свят. Изведнъж разбрах, осъзнах, че това малко чисто същество е моето бебе – МОЕТО дете, моят нов свят. Изведнъж станах по-силна, по-жива, защото знаех, че трябва да бъда с детето си, трябва да се боря заедно с него. Всеки ден ходех до болницата и го виждах за 2 минути през една стъклена врата, всеки ден се молех за онзи момент, в който ще мога да го докосна. И този момент наистина дойде – след 45 дни го направих, докоснах целия си свят, прегърнах мечтата си.

 

Приказка! С щастлив край...

 

Това е моята история.

 

Това е състоянието Хелп синдром. То може да случи внезапно, неочаквано, но може да бъде и предотвратено, ако се диагностицира навреме.

 

Ето така се роди идеята да създадем Фондация „Здрави майки, здрави бебета“ – от личната история. Искаме да помогнем на жените да бъдат отговорни за себе си и здравето на своето бебе. Да им напомняме колко са важни редовните прегледи! Да ги подтикваме да се интересуват от промените в тялото и да ги коментират със своите лекари. Да изградим доверие между лекар – пациент и акушер – пациент. Искаме да акцентираме върху профилактиката и всички необходими изследвания за доброто здраве на майката и бебето.

 

Защото информацията ни дава спокойствие.

 

Съучредител и Председател на Фондация „Здрави майки, здрави бебета“

Моника Златанова